Резервна фронтова линия

Резервно място за лични излияния и споделяне на различни гледни точки

Фондация “Надежда за малките” 19.05.2010

 

Фондация “Надежда за малките” е независима, нерелигиозна, самоуправляваща се и има за цел:
Обгръщане с любов и грижа на децата, лишени от родителска грижа, още от първия ден на изоставянето им.
Създаване на по-добри условия за тяхното израстване и формиране като пълноценни личности.

Фондацията работи за ускоряване на процеса на деинституционализация чрез :
Разкриване и управление на центрове за отглеждане на деца от семеен тип (ЦНСТ)
Насърчаване, популяризиране и подкрепа на приемната грижа.

Центърът за настаняване от семеен тип е социална услуга в общността, която предоставя жизнена среда, близка до семейната, за пълноценното израстване и развитие на деца, лишени от родителска грижа. Услугата представлява малък дом за отглеждане на шест деца на възраст между 0 и 3 години.

Целта:
1. Да осигури постоянна качествена и индивидуализирана грижа на шест деца на възраст между 0 и 3 г., която гарантира пълноценното физическо, емоционално и познавателно развитие, личностното съзряване и социалното включване на всяко дете в естествената за него среда.
2. Да подкрепи реинтеграцията на настанените деца в биологичното семейство, тяхното осиновяване или настаняване в приемно семейство.

За повече информация:
Фондация “Надежда за малките”
фондацията във facebook

 

Затворниците без съд и присъда 20.04.2010

Из публично-личния Неуютен блог на Светла Енчева

Да помогнем на невинната Аревик и нероденото и бебе! – цялата статия.

“От записа може да видите колко различно от здравия човешки смисъл може да бъде понякога бюрократичнотото мислене – например, от медицинско свидетелство, в което става дума за наличието на плод в матка, длъжностно лице не може да си направи извода, че притежателката на матката е бременна. Друго длъжностно лице пък смята, че Аревик нарочно ще да е забременяла, за да възпрепятства системата.”

Накратко историята на Аревик.

“Българсият Гуантанамо” – филм за затворници без съд и присъда. – цялата статия.

Как можем да помогнем:
Като пишем писмо до : ОД”Полиция”- Монтана
пощ.код 3400
гр.Монтана
бул.”Александър Стамболийски”№2

тел.: 096/ 396 396
(това е по-добрия вариант за пращане на писмо, пред електронния)

или – чрез тази форма

Както и на адреси: rdvrmon@net-surf.net и police@net-surf.net

Ако се чудите какво да пишете, Светла Енчева любезно позволи да ползваме нейния вариант(в края на тази статия), като го подпишем от наше име.

Също можете да подкрепите и във  facebook.

Ето и петицията за регулиране статута на нелегалните имигранти в България.

 

Children see. Children Do. 17.04.2010

 

Опитът за активно естествено раждане 21.11.2009

Лорчето е близка моя приятелка. Ние сме връстнички, децата ни са връстници, борим се заедно за много общи каузи и можем да се разбираме, деже да не си говорим.
Едно от общите ни желания е в България да можем да раждаме така, както смятаме, че е най-добре за нас. Смятаме, че имаме това право. Смятаме, че като доста интересуващи се, сме добре запознати с плюсовете и минусите на естественото раждане. Говоря не за раждане по вагинален път, а за истинско активно естествено раждане.
Обаче по много и нелогични причини раждането в България и на много други места по света далеч не е това, което на нас ни се иска. Обикновено е съпроводено с много притеснения, много унижения, много излишна болка, много ненужни интервенции, много потъпкване на правата ни, много случаи с фатален край, много неща, които не искаме и не трябва да се случват.
Не мога да приема с примирие фактът, че лекарите изобщо не знаят що е то активно естествено раждане. Не мога да приема фактът, че има нещо, което аз знам в повече от специалистите в АГ(Така, както знам за кърменето повече от повече от 90% от педиатрите в България). Не мога и не искам да се примирявам с това.
Отдавна исках да напиша тази статия, но повод стана второто раждане на Лорчето и нейните опити да роди наистина естествено. Уверявам ви, тя е доста добре запозната с начините, по които това може да се случи с максимално намаляване на болката, минимален риск за нея и бебето, а също така е и добре запозната с правата си на пациент на болницата. Права, които съвсем не са достатъчни, а малкото, които има, са брутално потъпкани. Ето и нейния разказ(ситуацията е драматична, а който знае що е то активно естествено раждане, за него ще е още по-драматична, защото още по-ясно ще изпъкне идиотизма от страна на медицинския персонал в болницата):

И така към 22ч на 21.10.2009г аз, дъщеря ми и мъжът ми си легнахме в леглото. На малката хич не й се спеше, така че се бях подготвила за едно дългоасучене. Лежахме си така тримата и изведнъж, към 22.30ч усетих, че нещо започва да изтича от мен. Казах си „О, не, пак ли! Не трябваше да започва така…“ И миналото ми раждане започна с изтекли води, но сега беше много важно те да изтекат възможно най-късно заради ректо-вагиналната фистула, която имах от предишното раждане. Казах на мъжа ми какво става, защото така или иначе нямаше как да го скрия и всички отново станахме. Казах му обаче, че докато не ми започнат силни, регулярни контракции, няма да тръгна за болницата. Влезнах да се изкъпя и нарочно се забавих много, после започнах да си приготвям багажа за болницата, като се размотавах доста време из стаите. Сложих да заври вода за запарка от невен, с която да се мия отдолу и чай от шипки, който мислех да пия по време на раждането и след това.

Бяхме се обадили на майка ми и на свекърва ми да дойдат да гледат детето. Пристигнаха към 23ч и се изненадаха, че не сме готови да тръгнем. За пореден път обяснавах, че няма да тръгна докато не усетя по-силни и по-начесто контракции. Вече усещах някакви слабо-болезнени контракции, но не ги засичах и продължавах да се мотая. След известно време (може би към 00ч), контракциите вече бяха по-начесто и си бяха болезнени. Аз продължавах да си ходя из стаите и да си говоря с майка ми, която цялата трепереше и ми се чудеше на спокойствието. Виждаше, че ме боли и разбираше кога точно са контракциите и направо се изумяваше как след като премине поредната контракция аз просто продължавах да й говоря и да си върша започнатото. Към 0.30ч вече бяха станали доста начесто и тя се изплаши да не тръгна да раждам и започна да ми дава зор да тръгна. До тогава мъжът ми през 5 минути идваше да ми казва „Хайде да тръгваме вече!“. Наложи се да тръгнем.

В колата пътувах на задната седалка на колене, подпряна на багажника. Мъжът ми караше страшно бързо, което беше много неприятно, особено по време на контракция. За съжаление, когато пристигнахме в „Тина Киркова“ и влезнах вътре, усетих че контракциите са се разредили доста и болката е намаляла. Явно страхът от болници вече си казваше думата…

Отидохме пред приемния кабинет. Вътре приемаха една жена и много се забавиха докато ме извикат, благодарение на което контракциите отново се засилиха. Майка ми ме галеше по гърба и кръста, което много ми помагаше за болката, а в паузите си говрихме и се шегувахме.

Приеха ме в кабинета към 1.30ч. Акушерката ме прегледа, обръсна и направи клизма. На въпросът ми „не може ли без бръснене“, отоворът беше: „Е как така ще раждаш без да те обръснем?“ Оказа се че съм само с 6см разкритие. Дойде един много млад доктор, за да ми попълва документите и като му казах, че водите са ми изтекли в 22.30 реакцията му беше: „И идвате чак сега? Не знаете ли, че до 1 час след изтичането на водите трябва да се отиде в болница?“. Аз казах, че знам, че до 24 часа е срока, но веднага след това добавих, че просто съм се забавила с багажа и затова съм „закъсняла“. Клизмата подейства и аз отидох в тоалетната с шишето със запарка от невен, за която и двамата ме попитаха какво е това и се спогледаха. Естествено, нямаше топла вода. Още от миналото ми раждане, което също започна през нощта, знаех че нощем в тази болница правят икономия от топлата вода. И все пак се бях надявала за 2 години нещата да са се променили (не само за водата), но уви… Разминаха ми се топлите компреси на перинеума…

Върнах се в кабинета, където ме чакаха да подпиша „Информираното съгласие“, аз отказах и оттук вече стана страшно. Първо се опитваха да ме убедят, че не може да не го подпиша, но накрая ме преведоха в предродилна като казах да ми дадат документ да подпиша, че поемам цялата отговорост за действията и отказите си. Мислех, че съм победила и се настанявах в удобна поза на леглото, когато започнаха да идват различни доктори, акушерки и други лица, които да ми крещят как може да не искам да подписвам и да ме заплашват, че ще ме изгонят ако не подпиша. Питаха ме с какво точно не съм съгласна. Започнах да изброявам: поставяне на абокат за всеки случай, система с окситоцин, постоянен запис на тоновете, проверки за разкритие, епизотомия… Можех още да изброявам, но някой ме прекъсна с репликата: „Ами като не си съгласна с тези неща, защо си дошла да раждаш в болница? Раждай си вкъщи!!!“ .

Междувременно една акушерка ме помоли поне един запис да направи. Аз се съгласих, защото наистина беше мила и макар да не ме разбираше се опитваше да установи контакт с мен без да крещи и да ме обижда. Тя беше единствената там, която се държеше с мен като с човек и се опитваше да прояви някакво разбиране. Едва издържах да лежа по гръб 15 минути, само се въртях и гърчех, защото така ме болеше повече. През цялото това време различни хора ми крещяха и говореха за мен все едно не съм в стаята, защото не съм подписала. Накрая дежурният лекар каза да се обадя на мъжа ми да дойде, за да говори с него. Стана ми ясно, че ще ме принудят да подпиша. Обадих му се и след малко пак ме извикаха в приемния кабинет. Там беше мъжът ми, който започна да ме моли да подпиша и каза, че се е уговорил с лекаря да се съобразяват с желанията ми и да не правят нищо без моето съгласие. Подписах и малко се обнадеждих, че все пак ще ме оставят да си родя активно и естествено… Всичко това ставаше на фона на регулярни болезнени контракции, които не можех да преодолявам лесно, заради непрекъснатите нападки, въпроси и хора, които ми говорят и ме карат да правя нещо…

Върнах се на леглото в поза на колене и длани, леко разкрачена, в която болките бяха по-поносими. В стаята имаше още 3 жени, като едната мисля че имаше система и й записваха тоновете на бебето. До нея имаше акушерка, с която явно се познаваха. Жената видимо много я болеше. Аз се опитах да се абстрахирам от всичко, което беше наистина много трудно, на моменти невъзможно. След кратко време на контракции усетих, че напъните започват. Междувременно, жената с акушерката беше получила разкритие 10см с помощта на доста бърникане отдолу и много болка.

Преместиха я в родилна зала и всички от персонала отидоха там с нея. Тогава успях малко да се отпусна и да се отдам на раждането. Напъните ставаха все по силни с всяка следваща контракция, но аз се опитвах да не им се поддавам, защото усещах, че още не съм се разтворила достатъчно и е рано за бебето. Усетих при 1 от контракциите, че изхвърлих и малко изпражнения. Като свърши контракцията станах и отидох в банята да се измия. Студената вода ми подейства зле… Там имах още една контракция и след това се върнах в стаята. Бяха ми сменили чаршафа и моята акушерка беше на вратата. Тя каза, че щом има изпражнения, значи главичката е тръгнала и притиска ректума. Каза: „Имаш напъни, вече нали?“, нямаше как да излъжа. То си личеше, че имам. Върнах се в същата поза, а тя ме пита „Към края на контракциите ли са напъните или в началото започват?“ . Знаех, че ако й кажа, че са в началото веднага ще ме сложат на магарето, затова казах, че са към края. Тя каза да я извикам като станат в началото и отиде при жената, която раждаше в родилна зала. Оттам се чуваше любимото на персонала „Напъвай, напъвай, напъвай!!!“, „Давай, давай, давай!“, „Хайде още малко!“, „Хайде още веднъж!“ , а жената викаше „Не мога повече!“… Напътствията да напъва съвпадаха с моите напъни и докато тя напъваше аз се опитвах да не напъвам.

Усещах, че моментът наближава и ми беше трудно да се противопоставям на напъните на тялото ми, но го правех, защото усещах, че започна ли да се поддавам на напъна ще се разкъсам (изпитвах силно разтягане отдолу и лека пареща болка при напън подсилен от мен). Просто ми трябваше още малко време, за да може бебето да разтегне постепенно тъканите и да може главичката да излезе без да се разкъсам. За съжаление маждувременно жената в съседната стая беше родила и всички дойдоха обратно в предродилна. Акушерката започна да ме пита пак за напъните и да ме уговаря да ме прегледа за разкритие. Аз не можех да говоря и само поклатих глава отрицателно. Тя усети, че вече раждам, погледна между краката ми и извика: „Ма тя ражда вече!“ Изведнъж всички се втурнаха към мен и започнаха да ме дърпат да ходя на магарето с думите: „Ще си убиеш детето, бе! Ще седнеш върху него и ще го задушиш!“ и други такива умни изказвания…. Аз ги молех да ме оставят намира и се дърпах. Някой каза: „Няма време за магарето, лягай по гръб веднага, тука ще раждаш на леглото!“ Аз казвах да ме оставят, че не искам по гръб, че искам така… Хванаха ме за ръцете и краката и ме обърнаха на сила по гръб по най-грубия начин. Аз се опитвах да стана, но много ръце ме бутаха и блъскаха да легна. Започнаха да ми крещят да напъвам, че ще си задуша детето и други такива, акушерката бръкна вътре да го „вади“ и адът вече беше пълен… На мен естествено ми спряха всякъкви напъни и контракции, аз се борех с тях… Лекарят започна да ми натиска корема с ръце и да избутва бебето. Аз веднага започнах да му бутам ръцете и да казвам да не ми пипа корема. Той ми махаше ръцете и виждах как малко му трябва да започне да ми удря шамари, но все още се сдържаше. Каза да не смея да му пипам ръцете и да му преча. Аз продължих, защото не исках да бута бебето ми, но видях, че нещата стават все по-зле и започнах да се опитвам да напъвам, за да свърши всичко… За съжаление нямах напъни и това, което правих не беше достатъчно. Опитах се да се надигна малко, за да напъвам по-силно, но веднага ме бутнаха и казаха да лежа и да напъвам… Всички ми крещяха и ме бутаха… Накрая някой каза: „Така няма да стане, трябва да я срежем! Тя не напъва, бебето ще се задуши!“ . Изведнъж видях някой да поднася ножици в една тава и казах „Неее…“ и изведнъж, като по чудо ми дойде един силен напън. Събрах цялата си сила и напънах колкото можах по силно… Бебето излезе веднага и моментално започна да плаче страшно силно. Видях я, беше розова, голяма и красива, моята дъщеричка… Опитах се да се надигна и да си я взема, но някой веднага преряза пъпната връв и я взе… Пак ме наобиколиха и започнаха да ме дърпат да стана, за да отида на магарето да „извадят“ плацентата. Аз казах, че ще си я родя, просто да ме изчакат. Те обаче не ме оставиха, заведоха ме на магарето и започнаха да ми натискат корема. Аз казах просто да изчакат, че ще се роди сама. Чух някой да казва „Кой ще те чака тебе, няма време някой да те чака…“

Непрекъснато питах за бебето ми, молех ги да ми я дадат, да я гушна, да я видя поне…Казаха, че тежи 3650г и е 50см. Дадоха ми я за няма и 5 минути, беше цялата увита, но нямаше шапчица. Тя плачеше и в момента, в който я взех и гушнах, спря. Целувах я и й говорех, а тя ме гледаше… Чух: „Хайде стига толкова.“ и се усетих, че не й предложих да суче а сега ще ми я вземат. Бързо се опитах да я сложа на гърда, но на магарето, легнала, въобще не ми беше удобно. Чух някой да казва: „То току що се е родило, а тя го кара да суче! Как ще ти суче,бе, още не може!“ и ми се смееха…

Плацентата излезе цяла (към нея имаше и добавъчна плацента) и веднага след това започнах обилно да кървя. Всички се изплашиха и започнаха в паника да се опитват да спрат кървенето. Болеше ме много докато ме бърникаха и натискаха и вече започнах да се моля да ме приспят, вече нямаше за какво да се боря. Чувствах се изнасилена и унизена. Някой каза: „Нали искаше всичко да е естествено, без упойки, сега затова няма да ти сложим упойка, ще си изтърпиш шиенето“ , „Ето, като искаш да си раждаш естествено, виж сега как си се разкъсала!“ и всякакви други обиди от типа „тя е ненормална, луда, трябва й психиатър, за лудницата е, сектантка е“ и т.н.

След дълга борба, спряха кървенето, но вече бях загубила много кръв. Казаха ми, че шийката ми много се е разкъсала. Започнаха да шият и другите разкъсвания, което много болеше. Периодично ме натискаха и мачкаха по корема, за да почне матката да контрахира, при което се изливаха нови порции кръв. През цялото време ми беше много студено и треперех. Бях много жадна, но категорично ми отказаха да ми дадат вода. Като свършиха с шиенето ме оставиха там много време да треперя, като само акушерката се сети да ми донесе поне едно одеяло, което не помогна много. Бяха ми сложили и 2 системи, май глюкоза и някаква с калций и др. Периодично ме бодяха за кръвни изследвания. На едно от тях хемоглобинът ми беше 72. По едно време наистина ми беше мнохо лошо и мислех,че ще изгубя съзнание.

Родих в 3.25ч и останах в родилна зала до към 6.30ч. После ме преместиха в една стая срещу родилна зала, която имаше 4 легла и се ползваше за всякакви случаи. Още треперех и кървях обилно, но щом се преместих на леглото и ме завиха с 2 одеяла, за броени минути се почувствах по-добре и кървенето намаля. В стаята лежаха жена след секцио, която трябваше да се раздвижи, жена с 4см разкритие, на която включиха окситоцин и вързаха с колани да записват тонове, като й обясниха, че така ще стане по бързо и жена с изтекли води и слаби контракции с 1см разкритие, която преместиха в предродилна, сигурно за да й сложат система. На нейно място дойде една за планово секцио, която по-късно след като отново се скарах с персонала и започнах да обяснявам как в България не знаят какво е естествено раждане и как съжалявам, че съм дошла в болницата, ме обяви за луда и каза, че мойте приказки са я стресирали… Още няколко души дойдоха да видят, коя е тази дето „цяла нощ ги е разигравала“, някои любопитно ме разпитваха, други просто идваха да изказват възмущение. Дойде и познатата на свекърва ми да ми каже, как съм могла да се държа така и да я излагам и че я е срам от мене… Спорих и с нея и накрая просто казах: „Един ден ще видите, колко съм била права и колко сте грешали вие…“ и отчаяно млъкнах. На излизане от стаята я чух да казва на другите присъстващи от персонала (които подслушваха и се включваха на нейна страна) за мъжът ми, колко било свястно и добро момчето, а на такава да попадне…

Сутринта мина в много форсирани раждания, системи, прегледи за разкритие, запис на тоновете, викове „Напъвай!“, епизотомии, и т.н. Всеки, който дойдеше в стаята го питах кога ще ме преместят в стая, за да си взема бвбвто. Нямаше отговор, освен „Няма да е скоро“. Чакаха изследванията от 9ч, за да решат дали да ми преливат кръв. Към 14ч започнаха да ми преливат 2 банки.Още преди това се чувствах добре и исках да стана и да отида до тоалетната поне. Не ми позволиха. Само станах да пишкам в подлога в стаята. След 1-вата банка кръв вече ме пуснаха до тоалетната. Можех да ям и да пия, което и направих още сутринта. Към 17ч най-накрая решиха да ме преместят в стая. Отначало се надявах да има някаква вип-стая, за да идва семейството ми, но в следващите дни на чакане да „се освободи“ такава, разбрах, че за тези, които не са си платили за екип така и не се „освобождават“ такива стаи… Веднага като се преместих отидох да взема дъщеря ми. Естествено, бяха я натъпкали с адаптирано мляко, въпреки молбите ми да не й дават нищо, но все пак бяхме разделени 14 часа… Предствям си какъв стрес е преживяла. Веднага я сложих на гърда и тя засука, лошо, но все пак засука. В следващите часове изчисти стомахчето си от АМ и започнахме да се учим на кърмене. Бях разочарована, че 3 пъти на ден трябва да оставяме бебетата за тоалет, като сутрин пишеше да ги оставяме от 7ч до 10ч. защото имало визитация. Вечерта от 21 до 22ч беше времето за тоалет. Закарах я и помолих да не я хранят повече. Бяхме 3 момичета в стаята и само аз си я взех за през нощта. За кърменето няма да коментирам, колко са непросветени и майките и персоналът и как недоверчиво гледат на „странните“ ми съвети. Откакто взех дъщеря ми се гушкаме и спиме заедно (естествено в болницата няколко пъти ми направиха забележка, и ме предупредиха, че ако заспя мога да я смачкам или задуша). На следващия ден открих, че сутрин мога да я водя от 8 до 10ч, а ако помоля за следващите 2 тоалета може да си е при мен.

И така, понеже и изследванията ми вече се подобряваха и дъщеря ми – Пламена, започна да качва грамчета (от 3500 стана на 3600), ни изписаха на 3-тия ден. Най-накрая се прибрахме вкъщи…

Няма да забравя този кошмар, все още съжалявам за много неща и си казвам „Ами ако бях…“, „Ами ако беше…“ , но ще се справя с травмата. Със сигурност беше много по-добре от предишното ми раждане. При него и „окситоциновите“, неспиращи контракции и шевовете и епизотомията много повече боляха и по-трудно се възстанових.

Е, това е един от милионите подобни случаи. А искаме това де не е така. Искам когато дойде времето да родя втори път, да родя така, както добре осведомената аз и добре осведомените лекари счетем, че е най-добре за мен и бебето. За това майки, бащи, баби, дядовци и въобще всички, които мислят като нас, могат да подкрепят каузата, като дойдат на мирния протест на 25 ноември пред АГ”Света София”(бившата “Тина Киркова”) и да ни подкрепят. А това е целия блог с информация:

http://nenanasilieto.wordpress.com/

 

Офф, тез’ американци! 31.08.2009

Всъщност не става въпрос за САЩ, Англия или въобще някоя по-развита от България страна. Ей така просто избирам най-често чуваното от мен сравнение с Америка. Къде са най-големите дебелаци? В Америка. Защо? Защото папат нездравословни манджички, лишени от природен компонент или той се среща в минимално количество. Е, хайде сега да не изброявам и стреса, замърсения въздух, водите, обездвижването… става въпрос за всичко това, но за да не ги изреждам постоянно, ще коментирам храненето, пък разбирайте и другите “екстри”.

И тъй. американците набиват бургери, разболяват се и дебелеят. Това става масово явление и сериозен проблем. Започват изследвания, проучвания, наблюдения, опити, размишления и се установява, че американеца е дебелак, защото яде геномодифициран бъльвоч с лек привкус на природен продукт. А през това време… американските деликатеси са достигнали мало и голямо население по света, та и нашата родна страна. И Хамериканските учени почват настоятелно да алармират, че са открили ключа от палатката, призовават да се спре с това ненормално тъпчене с боклуци, ‘щото последиците са пагубни, ама нъцки. Никой не чуе. И като се опиташ най-добронамерено да помогнеш на някой заблуден, казваш му, че този начин на хранене е опасен за здравето и живота, получаваш:”Бе я не ми обяснявай какво били казали американските учени. Най-големите дебелаци ще ме учат как да се храня.”

И пак повтарям, това не се отнася само за храната. Да разгледаме например отношението на родителите към невръстни, беззащитни бебенца. Всеизвестната “американска мода” е детето от новородено или малко след това да спи отделно от родителите си, че и в отделна стая. Върху бебето се прилагат не безизвестните методи на дЕдо Спок, ако детето не е гладно, жадно, болно и плаче, да се оставя само в стаята да плаче. И един час да е, майката да не влиза и да не го успокоява, защото щяла да се поддаде на манипулация. А след няколко дена рев, бебешока щял самичък да си заспива без гък да казва и няма да тормози мама и тати. Абе луда работа общо взето. След масовото прилагане на тези и много други практики, започнаха да се стрелят и убиват още в училищна възраст. При разследванията, проучванията и поставяне под наблюдение на такива и сходни случаи се установява вредата от непривързаното родителство, липсата на контакт на новороденото с родителите и т.н. да не изпадам в подробности. И пак учените и психолозите започват да алармират:”Хора, не правете като нас! Опарихме се, не пипайте и вие.”, но българина вика:”Бе те тия американци масовите убийци ли ще ме учат как се гледа дете!” Я марш хлапето в другия край на колибата! Всяка жаба да си знае гьола. Щом сме строили детска стая, бебешока ще спи там и да не скърца много, много, защото без друга едва ли някой ще му обърне внимание.

И така много от нашите побратими не могат да разберат, че е съвсем в реда на нещата отговорът на проблема да дойде от там, от където идва проблемът, защото там най-дълго и най-широко е полето за наблюдениеи времето, за което населението е било под действието на вредата.

 

Не ми пречете да храня детето си! 14.04.2009

Ей, аман вече! Всеки знае по-добре от мен как трябва да се храни детето ми. На едногодишния ми син трябваше да давам кренвирши, за да придобие имунитет към тях. Чипсът бил вреден само в големи количества. Когато се приема ограничено, е дори полезен за децата. В шоколада има витамин Д и това му качество го прави незаменим в менюто на деца на една и под една години. Зрънчо освен, че е изключително занимателен за децата, също така не напълва коремчето на детето и то не си разваля обяда. Ако детето отказва определена храна, прибавя и се захар. Естествено, че то буламачи няма да яде, но с шекера ще стане деликатес. Трябва да се дават вафли и кроасани на децата, защото… ги харесват.

Хайде моля, къш от детето ми! Хранете си децата със сода каустик ако щете, но мен не ме закачайте! Омръзна ми по паркове и детски площадки да ме карат да се чувствам неудобно, че съм отказала да почерпят детето ми с боклучава храна. Писнаха ми плоски разсъждения от типа:”И въздуха е вреден. Дай сега да не дишаме, че е опасно”. Да, вреден е и за това спя спокойно, защото съм си взела дозата вредност, моля не настоявайте да се предозирам! “Ти какво си мислиш, ще го пазиш, пазиш, пък като тръгне на училище пак ще ги яде тия боклуци. Нека поне да не бъде ограничавано”. Екстра логика. Сигурно ще ги яде боклуците, като гледа от вашите деца, няма как да го науча на добро, но и срещу това гледам да се боря.

В момента училищните лавки са пълни с junk food . Не знам да има училище, където да се предлагат плодове, вместо чипс. Майка споделя за случай с детето и, което е изгонено от класната стая да яде ябълката си отвън, но такава санкция няма за хрупащите солети. Вместо да се насърчават децата ни, “педагозите” гледат да смачкат желанието им да се грижат за здравето си с едничката цел “Да се приобщят към всички останали. Да не става разделение”. Да си носиш храна от вкъщи е нещо срамно и такова поведение се наказва с присмех.

Но за моя най-голяма радост в България има будни майки, които искрено са загрижени за здравето на децата си и искат нещата да се променят към по-добро. Ако вие сте родител, баба дядо, чичо, леля или просто гражданин, на когото му пука с какво се хранят децата ни и практическата културата на хранене, която получават в училище, моля подкрепете ни, като се присъедините към нашата ПЕТИЦИЯ , а ако сте регистриран във Фейсбук, може да ни подкрепите и там
Също така може да напишете писмо до отговорните институции.

 

Климатик с екстри 14.04.2009

Звъня аз, за да подам оплакване от термостата на климатика. От другата страна вдига отчаян от дребнавостите в живота чичка. Явно не съм чула първото му “Ало”, защото ми изкрещя в слушалката:
- Алоооу?!
- Добър ден! Имам проблем с климатика – леко притеснено отвърнах аз.
- Какъв е проблема?
- Не отчита правилно вътрешната и външната температура.
- Бе к’во като не отчита външната температура. Той климатика трябва да ти грее. Не е термометър да ти мери външна температура.
- Ъъъ, добре. И вътрешната не я отчита правилно.
- Какво показва?
- При 21-22 градуса отчита, че е 27-28.
- Е, к’во? 21-22 градуса си е добре за стайна температура.
- Е да, но на циферблата изписва погрешна температура.
- Абе, момиче, за какво си го взела тоя климатик? Нали трЕбва лЕтото да ти духа студено, а зимата- топло. Духа ли?! Духа. Сега какво си тръгнАла тука да гледаш цифри, па екстри, музики… Всичко е наред.
Разбрах, че няма да обърнат внимание на проблема ми, но аз се обаждах и за друго:
- А трябва да се сменя и фреона. Климатика отдавна направи година.
- А, това е вече друго. Дай адрес.
- … ул.”ХХХ” …
- Мамооооу, колко пъти сме я писАли тая улица!
- Аха. Доста пъти звъняхме да подсещаме, че е време за задължителната профилактика.
-А, то не се знае какво точно е станало. Може да сме звънели на вратата, ама никой да не ни е отворил. Ама нищо де. Ще пратиме човек.
Оставих успокоена слушалката и седнах на дивана да се посмея малко.

 

Научих се да бъда майка 14.11.2008

Години наред наблюдавах познати и роднини как се грижат за децата си и как ги възпитават. Чувала съм какви ли не мнения за “правилно” отношение към децата и си бях изградила своя собствена представа за “правилно”. Рамкирах си идеите и си казвах, че няма да позволя да премина границата, за да не се проваля. В общи линии това бяха основните точки:Ако детето(бебето, дори новородено) плаче, няма да получи прегръдка, защото ще се научи и после ще иска постоянно да го мъкна на ръце; Ако не издържам на плача, излизам навън; Детето(бебето) ще има строг режим на хранене и няма да му бъде позволено да цапа или да играе с храната, вместо да яде; Бебето се кърми 3 месеца а след това се преминава на адаптирано мляко, започва даване на сокове и пюрета; Нощното хранене е табу. Кой нормален човек става нощем да яде?; Не знаех само как се спира кърмата. В началото се кърми на 3 часа, а по-късно на 4, 5 и т.н. Спането в нашето легло е пълен абсурд. всяка жаба да си знае гьола; Дупето на бебетата се почиства с мокри кърпички; Ако на майката и се работи, отива на работа, а детето остава при бабите. Най-добре за 5 дена в седмицата. Ако няма нужда да почва работа, може пак да даде детето на бабите за седмица-две, за да си отдъхне от него; Също така играчките няма да бъдат разхвърляни, а подредени по витрините или в кош.

Такива и други подобни умотворения раждаше главата ми.
Родих. Бебчето ми беше кротко, като агънце и не плачеше, но започнаха коликите. Сърцето ми се свиваше от болка и мечтаех мен да ме боли, а не него, но единственото, което можех да направя е да си гушкам рожбичката. “Ама нека да поплаче де. Да му се отворят гърдичките” чувах постоянно. Въобще не подложих на обмисляне този вариант.
Съвсем скоро дойде моментът, в който бебчето искаше неотлъчно да бъде гушнато.”Ти си го научила, дръж си го.” казваше таткото. “Не трябваше да позволяваш да се разглезва.” А малкото ни ангелче беше едва на 2 месеца, какво ти глезене. Но с моите камъни по моята глава. Това бяха моите теории, но щом усетих топлото телце в ръцете ми, сърцето друго ме учеше. Седнах един ден и се замислих дали не греша, като се поддавам на бебешката “манипулация”. Лесно беше да стигна до отговора, защото вече бях майка, мислех и със сърце. За това малко същество аз бях храна, топлина, майка, приятел… всичко. Целият свят на детето бях аз. Девет месеца беше стояло на топло и защитено. Изведнъж някой го лишава от всичко, което има и то остава съвсем само. Не знае дали някога някой ще го гушне, не знае дали някой ще засити глада му, не усеща подслона, който е имал от създаването си. Толкова малко и беззащитно, а вече поставено пред такова тежко изпитание! Не, не можех да причиня това на моето собствено дете! Гушнах си бебчето, галех го, радвах му се, целувах го и усещах, че и двамата сме най-щастливи така.

В последствие открих чудесните форуми към бг-мамма започнах активно да чета и все повече и повече научавах за майчинството, защото там намерих съвети да слушам сърцето си и детето, а не всезнаещи майки и баби.

Благодарение на кърмаческия подфорум и всички майчета там се научих да храня детето си с най-подходящата за него храна и по най-подходящия за двама ни начин. Благодаря, Ви момичета! За кърменето имам да споделя доста, но в отделна тема.

И така стана моето преобразяване от потенциален цербер в майка. Успях, защото се научих да разбирам детето, защото намерих подкрепа в лицето на други майки, защото взех решението, че отдалечаването от естественото ни прави роботи, а не майки.

 

 
Follow

Get every new post delivered to your Inbox.